Петър Ангелов-поезията извира от сърцето

Петър Ангелов... или когато поезията извира от сърцето :

СЪРЦЕ СРЕЩУ СЪЗНАНИЕ

В сърцето ми таи се още болка,
Но там гори и Любовта
И сърцето ми дори по обиколка,
По-голямо е от цялата земя!

В сърцето се забиват спомени,
Горещи или ледени са те,
Съзнанието се бори, гони ги,
Отлитат след минута, две…

Съзнанието се бие със сърцето,
Във битка за надмощие над мен,
Изписват се чувства по лицето,
Но свикнах – същото е всеки ден!

Той – разумът посочва ми вратата,
Отворя ли… и няма да боли…
… но не слушам никога главата,
Сърцето произвежда си мечти…

Мечти красиви, цветни – следвам,

Но понякога от болка съм посечен,

Тогава в битка пак беседвам:

- Съзнание, спри!

- Сърце, заради тебе, аз съм вечен!

Тогава всичко отначало…
Падение, ярост, тонове от болка,
Но трия, и платното пак е бяло,
И сърцето по-голямо и от земна обиколка…

МОСТОВЕ

Смело напред ще закрача,
Няма вече да се самосъжалявам,
Няма тихичко да плача,
Няма да се изтезавам...

Може дълго да боли
И дълго да тъжа,
но щом имам аз мечти,
пред нищо няма да се спра...

Ще създавам аз нови мостове,
и нови пътища ще градя,
без чужди грехове,
себе си аз ще спася...

Петър пише от 14-годишен (вече малко над 8 години). Споделя, че чрез поезията изразява своите искрени емоции, вплитайки житейския си опит сред думите. Не се стреми да подражава или копира. Просто се стреми да бъде себе си, което е от особено значение за един автор, за да изгради свой стил. Писателят споделя, че е преминал през немалко трудности в живота си, но поезията винаги е била като опора, стъпало за него и с нейна помощ е успял да съхрани себе си. Насладете се на избрана част от негови произведения :

ВСИЧКО ИМА СМИСЪЛ

Всеки образ покрай теб минаващ,
всяка крачка по-високо, пак напред,
всичко, което в живота – създаваш,
от значение е всичко, подред…
Всяка дума казана погрешно,
или правилно изречена дори,
всяко чувство, тъжно или смешно,
разпалващо душите ни почти…
Всеки мирис, всеки вкус или пък звук,
всяко нещо, смисъл свой си има,
всеки допир нежен, или пък юмрук,
всеки стих - намира своя рима…
Всяка сълза – причина таи,
всяка мечта, ако вярваш, постигаш,
във всяка жена, любовта щом гори,
всеки връх, щом си мъж – ти достигаш…
Всяко щастие в ръце, щом държиш,
всеки слънчев лъч - в утро младо,
всяка рана, щом умееш да простиш,
щом избягал си от обществото – СТАДО!
…

Няма значение, дали си черната овца,
има значение, че се радваш на света!
….

Всяка буря, щом ти караш да притихне,
всеки огън, щом умееш да гасиш,
всяка болка с времето ще стихне,
всяка жажда, ти ще утолиш…
Всеки нож към теб, щом можеш да огъваш,
всеки куршум - да отклониш,
щом знаеш, че безкрайно струваш…
Знай! В живота - ти ще победиш!

ЛЮБОВ, КОГАТО НЯМАШ

Любов, когато нямаш ти,
Когато слънцето за теб го няма,
Създай си бързичко мечти,
Изчезни от тази драма…

Любовта, когато пак те подминава,
Не давай на тъгата да те победи,
Не спирай - ти да се надяваш,
Не страдай, не плачи…

Недей от мъка да се съжаляваш,
Недей от ярост да гориш,
Със усмивка се спасяваш,
Със усмивка се държиш…

Във раните си – ти не бъркай
И на друг не позволявай,
По пътя си – не се катуркай,
А направо продължавай…

Обичай, никога не спирай,
За последно – винаги обичай!
Зад стени не се барикадирай,
На самота не се обричай…

Обичай силно - от душа,
Обичай лудо - от сърце,
Не слушай разум и глава,
Обичай ти – като дете…

КРАЙ... НАЧАЛО...

Тъжна есен беше песента ми,

за всички във кавички „дами“

за всички те – които,

дълбоко бъркаха в гърдите,

в гърдите при сърцето

с нокти впити… и

драскаха там упорито,

в стенания бе то обвито,

във страдания измито…

и всяка нова – ножа хваща,

с намерение тя да убие,

всяко различие в мен,

без никаква съпротива…

Но как? Така не ми отива!?

Аз страдах без причина,

година след година,

травмиран се чувствам,

понякога – тотално спрял,

но от бъдещето вкусвам,

когато пак ще бъда цял,

когато душата ми

ще спре да страда,

без нищо и никаква получена награда!

От всеки спомен

парченца ще събирам,

със стон отронен,

в безкрая ще се взирам…

Криле да имах – аз тогаз да зърна,

отлетя душата ми в безкрая,

ако е при мен – ще я прегърна,

ако ли не – се вижда края…

Но краят е начало ново

и любов не ще поискам,

ще я оставя веднъж – тя да ме поиска…

И изходът такъв е – без любов,

години ще отнемат за нея да съм готов,

началото ново – ще прегърна,

Без любов – в имплозия ще се превърна…

И като Феникс – станал от жарта,

големия въпрос задавам си сега…

„Дали след време бих обичал – пак така???“

И отговора ми е…………………….

……………………………………………….

ДА!

"Арт медия БГ" благодари на Петър за всеотдайността и ентусиазма, който вложи в своето съдействие!