Фантазии

 

Как ми се ще да срещна Дон Кихот,

да ме превърне в Дулсинея.

Но в този виртуален век

да върна времето, не смея.

 

Как ми се ще да срещна Д'Артанян,

честта ми във дуел да брани.

Днеска няма мускетари.

Шпагите отдавна са прибрани.

 

Как ми се ще да срещна Казанова,

да ме въздигне до звездите.

Сега изгряват само нови

борчаги с лъскави возила.

 

Как ми се ще да срещна принца,

от сън вековен той да ме събуди.

Уви, нима съм старомодна?

А да мечтая повече не смея.

 

Не е ли по-добре да имам тебе –

момче със сребърни коси, с очи от злато.

Не са ми нужни никакви герои

наяве и насън да фантазирам.

 

 

Искам приказка

 

Искам приказка, мое момче.

Не за старата баба и дядо

на Недялко Йорданов,

не и Ханчевата

за дъжда и листата,

не и другата на Дамян Дамянов,

в която злодеят познал любовта.

Измисли нещо съвременно.

Може и демоде.

Да има по малко от всичко:

блус на разсъмване,

вероятно Каберне,

стихче,

кратка поема,

написан в тъмното

любовен имейл.

Прибави две свещи –

едната розова,

другата синя,

сладоледена торта с глазура.

Може да сложиш до тях

раковина, мидичка, перла,

сребърно пръстенче,

тюркоазено колие.

Искам приказка, мое момче.

Пак аз я измислих.

За теб не оставих и думичка.

Всъщност, героят си ти.

Стих си от моите книги,

на сънища бели ти си сюжет.

 

 

Приказна нощ

 

Облича звездна нощница нощта,

а слънцето отдавна спи

в жълтата пижама.

Сега е времето да бъдем двама.

Луната свети

като нощна лампа,

книгата със приказки

примамливо приканва.

Не ми се спи,

а също и на тебе.

Чети ми за красивата принцеса,

за змея зъл със три глави,

за седемте джуджета…

Нима ти се доспа?

На мен ми се будува.

Нощта преваля,

свойта нощница съблича.

А ти отдавна спиш,

сънуваш вещици и феи.

Забрави, принце,

тази нощ да ме обичаш.